Търкулнало се гърнето, па си намерило похлупака...

Вчера колежката Емилия Цонева ми подари една преведена от нея книга (“Едно дете”- автор Тори Хейдън). Още в автобуса към къщи започнах да я чета. Това, че от бързане да се прибера си забравих ключовете в един шкаф в работата и трябваше да ходя до роднини, за да взема резервния комплект – няма да го споменавам. Поядосвах се, поспах, посготвих, поолизах къщата  и горда, че съм си  спряла кабелната и имам време за четене се паркирах в леглото. То си беше тъмно вече, ама не беше и рано.По едно време гледам глътнала съм вече сто страници. Погледът ми започна да хвърля искри от задоволство, ама и стрелката на часовника си се въртеше неумолимо... Аз съм нощна птица, не е проблем късното лягане... хайде ще почета до един... до два... до три и ще лягам... Дадох си сметка, че докато не разбера съдбата на това "едно дете", няма да мога да легна (днес ме попитаха: “ама, не ти ли се доспа”, мда... странни хора... какъв ти сън тука). В 4.30 щастлива и вдъхновена от невероятния край на историята полегнах, че в 6.00 трябваше да ставам за училище. В такива случаи колежките ме срязват: “стига си се правила на тинейджърка, след два месеца ставаш на 55”... Е, и. Изкарах си седемте часа като момченце и хубавата емоция така ме беше заредила, че дори имах сили да поспоря с една колежка - странна птица в очите на праволинейните: родом от Беларус, непрекъснато се грижи за децата и прави добрини, после ме преследва да ми обяснява, че щом направила поредната добрина и Бог й пратил поредното възнаграждение под формата на.... Тъй. Дотук добре, повечето пъти я изслушвам с търпение, но като почне: “как може”... “моля те, моля те”... за непочистена столица, груби човешки отношения и т.н. пак бих я изтърпяла, но тук вече изречението започва: “вие българите”. Мене ми пада пердето и започвам да обяснявам, че хората са еднакви навсякъде по света и то не само това, но са такива още от времето на Фред Флийстоун и въпреки технологиите нямат напредък дори на милиметър. Днес под въздействието на книгата й казах нещо, в което вярвам от много време насам: има микрокосмос и макрокосмос не само в природата, но и сред хората. Едни са на ниво едноклетъчни и са първични, други малцина са на нивото на Айнщайн и техния начин на мислене и техните открития са понятни също само за малцина. И има пъстра палитра  между тези две крайности.Т.е. нормално и естествено е да има и груби и безотговорни хора, колкото и на нас това да не ни харесва. Мечтата й за съвършен свят е неизпълнима с този човешки материал. Светът така е устроен, че има място за едните и за другите и в това е неговото съвършенство. Без тази реалност нямаше да има стремеж към развитие и усъвършенстване... Накрая призна, че съм права, но това не я направи щастлива (истината е без значение, важното, е че бях права аз, а не тя. Мда. А това аз да съм права не ми е приоритет дори. Просто това разбиране за света ме прави по  уравновесена и спокойна като мислене.).

След това се развихрих пред моите петокласници. В понеделник (след дървената ваканция) по програма нямат първи час. Втори час имат с мен. Имам една чантичка, в която си нося необходими за час неща в т.ч. и едно часовниче за 4 лв, което освен часа ми показва и градусите, не щеш ли. Ползвам си го в кабинета долу в чупката, където не се чува звънеца, но си го нося и като обикалям по класните стаи по етажите. Та влизам аз втори час и усещам, че е нечовешки студено. Уреда го потвърждава. Странно, в предишната стая имаше прилична температура. Ама нали им вярвам, не се усъмних. След петия час самоволно ги пуснах да си ходят, че да не се разболеят (нали съм им класна и майка закрилница). А то какво било. Още на другия ден стана ясно, че те са дошли рано и през време на първи час едни са отваряли прозорците, а други са пазили на вратата да не дойде учител. За да си  удължат ваканцията. Е, да ама вчера в час на класа ги нарязах на малки филийки и им казах, че освен наказание ще им наложат и парична глоба. Познайте колко са ми се смяли родителите. Защото за разлика от децата им, те са наясно колко са ни вързани ръцете и как нищо не можем да направим. Ама днес се наложи да им обясня все пак кое как. Не преставам да им обяснявам, че ако се бяха родили научени нямаше да се налага да идват в училище. И е в реда на нещата да не знаят, да не могат и да не се справят. Нали затова са дошли: да се научат. Та случката от понеделник е един добър урок. Защото хората са несъвършени и непрекъснато правят грешки ( и това не ги прави лоши). Но те са имали късмета да направят една голяма грешка, която е добре дошла, защото им е показала какво не трябва да правят отново. Т.е. когато направиш грешка от незнание е едно, а когато правиш нещо с лоша умисъл е вече друго и наказанията са други. Може би след години някои от тях ще разберат какво съм искала да им кажа. Нямам големи шансове да бъда разбрана и от родителите, защото в повечето случаи ние учителите имаме проблеми с родителите, а не с децата (те са следствие и огледало).

След всичко това с чувство на изпълнен дълг тръгнах към къщи да си доспя след “голямото четене”.

Привечер детето се приготвяше за излизане и мина един мой бивш ученик и приятел на синовете да го вземе и да тръгват  заедно. Тъкмо бях притоплила пицата и правех мекички. Поканих го, ама той си носел бисквитки. Хапна си ги и пъхна празната кутия в кофата за боклук. Аз нададох вой: “нееее... има контейнер за разделните боклуци, ето го в ъгъла е...” Той покорно отнесе боклука до моя си контейнер, но докато се пъчех как давам личен пример започнах да се снишавам и да се взривявам. До ушите ми дойде фразата: “как ли пък не да им събирам разделно и да им пълня гушите”... Не остана време да онемея и да се вцепеня от възмущение, а направо изригнах като Зевс гръмовержеца: “Абе, дете. Живеем в 21 век и ни заливат с информация как сме под властта на няколко еврейски банки. Как те взривиха кулите близнаци заради своите интереси. Как ни манипулират, разпалват войни и за тях човешкия живот няма никаква стойност. Те така и така живеят на наш гръб. Нека фабриката преработваща отпадъците се нагушва. Ако не са те, ще са други.Но аз събирам отпадъците, за да запазя чиста природата. Това за мен е по-важно от всичко”. Млад човек, но мисленето тип ”андрешко” вече се е просмикало в гените му. Заболя ме. Защото ние не сме ги научили. И селското мислене се мултиплицира.

Като дойдох на себе си си дадох сметка колко груба и нетактична съм била. И добавих: “Ако пак имаш нужда някой да ти вика и да те обижда, заповядай пак. Винаги съм на твое разположение.”

Вие също. На никого няма да откажа.

Постингът е станал две в едно, но пък там му е чарът. А относно "вие, българите", имам често подобни преживявания, в това число и с родния ми папа, който е руснак и все забравя, че аз съм 50/50. ;))) Поздрави.))

Не искам да деля хората на селяни и граждани, българи и чужденци, но се присъединявам към разсъжденията ти за микро- и макрокосмоса. А що се отнася до грешката от незнание, някои спекулират с това от времето на Флинстоун.:))Затова ненапразно е казано "Ignorantia non est argumentum." Първите седем са най-важни, но следващите седем също не са за подценяване. И аз като теб се опитвам с личен пример да уча на нещо добро моите ученици. И ми става приятно, когато видя, че възприемат...:)))

Така е, но дълбоко вярвам, че едно дете първо трябва да го научиш, а после да изискваш от него (като подход). Може би на това му викат "първите седем години".

:)