Снощи с детето гледахме един филм (“Идиокрация”). Как след 500 години цялата планета е обитавана от глупави, неуки същества и всичко е заринато в боклуци. После той се замисли, че като няма топла вода няма да можем да се къпем и кво, кво... Ами депресира се. Аз като един хелпър веднага заех поза “корпус за бързо реагиране” и забочнах да се бия с депресията. И му разказах следната история (за вас ще я разкажа малко по-подробно, за да разберете за какво става дума).

Родена съм в София в средата на миналия век. Родителите ми на 9 месеца са ме пратили на село при бабите да ме гледат, за да спестяват за жилище. Баща ми бързо се издигал в кариерата на военен, спестявал всяка стотинка и на 7 години ме доведоха от троянския Балкан в един огромен (според моите размери) апартамент. Заключиха ме между четирите стени и стана страшно. Помня, че веднъж баща ми ме беше завел на куклен театър и като излязохме от подземието аз се провикнах (насред ул. Гурко): “Татко, а тези кукли как гълчат сами?”. Той (висок, строен, много красив мъж с военна униформаааа) се почуди под коя плочка да се скрие от срам. Беше природно интелигентен, ама  с тая войска единствената цел в живота му беше да ме направи послушна. Станах човек на дълга, винаги правя каквото трябва, а не каквото искам. Цял живот се опитвах да угодя..., още не съм успяла (то си е кауза пердута). Ама и той не се спря. Цял живот минаваше с валяка отгоре ми, за да ме изглади като асфалт. Ама не се получи. Благодаря на Бога, че съм се родила непокорна. От малка си правя каквото искам. През последните години си загубих всички приятелки, щото коя съм аз да ходя където си искам, да правя каквото си искам, па и да не ми пука, ама ха...  Аз съм си саможива от малка. Живея си в един мой си свят, па даже си ми е добре (дорде бях млада това беше света на книгите, киното и театъра, сега вече по финансови съображения тоя свят стана почти недостъпен, ама да живее интернет, та изгледах всичките най-качествени филми през последните години на компютъра).

В 10 клас в гимназията дойде нов ученик. След един месец ни поведоха на екскурзия. Във влака той запя и аз бях до там. Невероятен глас. Майка му пеела с читалищния хор по разни сцени и като всяка майка си лансирала и детенцето. Та така го чул главният художествен ръководител на ансамбъл “Пирин” Благоевград. И веднага го поискал от родителите. Казал след седмица заминаваме за Тунис на турне, ще го вземем с нас. Събрал се семейния съвет и бащата военен казал: “няма да го правим чалгаджия”. Направиха го военен. Да вкараш артист в униформа е престъпление срещу красотата. Е, той се пропи и дотам. Ама това после. Първо се оженихме и заминахме за Дупница. Баровци, дадоха ни ведомствен апартамент. Всичко добре, ама аз се запънах като магаре на мост (защо като?) и рекох: “няма да раждам тук, да му викат на детето цял живот “маке”. По това време комшията си купи “Москвич” на старо и го сърбяха ръцете да завърти волана нанякъде. Още преди да го попитам се съгласи и ме достави в София заедно с всичките ми килограми. Как родих е друга дълга и смешна история, ама на шестия ден след раждането натоварихме целия катун на едно такси(радиатор маслен корекомски, корито, дрехи, бебе и аз)  и поехме в един зеснежен декемврийски ден къмто Дупница.

До Нова година дойде свекърва ми да помага с къпането. Направихме един грандиозен купон на 31 декември вечерта (тогава нямаше Коледа) и кой откъде. Свеки обратно в Ихтиман, войскарят го запратиха на учение в Сливница и аз останах сама в чужд град, без приятели и роднини с едномесечно бебе на ръце. Като капак спряха и тока и водата. Пускаха ги сутрин между 4.00 и 7.00 та успявах да пусна пералнята и да си осигуря чисти дрехи за детето. За сведение на младите тогава нямаше памперси и си гледахме децата с бархетни и тензухени пелени (за смисъла на последните три думи можете да направите справка в тълковен речник).

По едно време на гости ми дойде майка ми и жива ме оплака: “ама, ти що не се обади да дойдем да те приберем в София с детето, ами се мъчиш тука?”. Аз се изсмях, ама че глезотии.  Как ли не в тия януарски виелици, да разкарвам бебето от град на град.Какво толкова.Месецът мина и забравих.

Ако нямах здрава селска мая сигурно щях да се хвана за главата, неспособна да се справя със ситуацията, а аз дори не забелязах, че имам някакви несгоди. И всичко мина бързо и лесно. Сега чета разни книги и там пише, че това е най-полезен и правилен  начин да се реагира и да се гледа на нещата от живота. Тогава живееш с лекота (звучи примамливо, нали?)

Ей туй нещо обясних на детето self, което след три месеца ще стане на 27, хе-хе.

на героя на горната случка, който преживя кризата с топлото и стигна до Лас Вегас, преодолявайки още много такива трудности и препятствия:)))
Да си жив и здрав Иванчо, да си все така усмихнат и силен, да пазиш вярата си и да вървиш все напред!

ех, мадам лава, впечатляваща жена сте вие:) довечера ще ви намачкам подобаващо по повод детето nav - да ви е живо и здраво и то и фамилното ви име:)

ка мерсъ само, на ум и на глас, че съм бил спасен така геройски от глезотене, пък там за тежкотоварно раждане още сто грама мерсъ
въобще. гладни няма да останем :))