http://maymi.blog.bg/viewpost.php?id=173454

„. . . Ако има някаква обратна пропорционалност, която безумно се натрапва - добър човек не е равно на човекът, който денонощно плещи за доброто. Търсели доброто, четат, цитират, убеждават, лепкава нега от духовност се стеле около ореола им.... А погледът злобничък. Другарчето прецакано. Близките нагрубени. Детето нецелунато....

Ето това е истинското разминаване между виртуал и реалност. И е лицемерието, което мен ме тревожи.”

 

Постингът е в избрани. Иначе щях да го пропусна. Хубаво е, че го открих, защото много ми хареса и напълно отразява моите собствени мисли. От години чета цитираните бози (това е определението, което даде синът ми на посочената литература) и имам един единствен проблем: теоретичното знание не винаги ми помага да превъзмогна себе си и да осъществя на дело намеренията си.

Тези книги са като семената, от това на каква почва ще попаднат зависи дали ще израстне цвете или плевел. През последните 15 години имах много въпроси и търсех отговорите в книгите. И мисля, че всички изпитания през които преминах съчетани с многото литература по темата ми помогнаха да извървя един дълъг, труден и градивен път. Повярвах в себе си, доказах, че мога, добронамерена съм (и в никакъв случай безгрешна). От грозното пате, което мълчеше и се стопяваше в самоомраза и самосъжаление станах усмихната, приветлива и търсена компания. Възприемам това като голяма победа и съм доволна, че я постигнах. И знам, че съм още в началото на пътя и има още много да уча и много да постигам. Приемам с радост всички „нещастия”, защото те са моите безценни уроци, които ме учат да опозная по-добре себе си, да разбирам околните („да разбереш, значи да простиш”). Един от най-ефективните ми учители е моят син (nav). И съм му много благодарна.

Приемам несъвършенството на човешката природа като нещо естествено. Което ми помага да не съдя хората, заради грешките им. Преди десетина години се научих да обичам врага. Познавайки несъвършената човешка природа се научих да разгадавам мотивите за  постъпката на даден човек. А когато осъзная, че неговта агресия е породена от страх и несигурност, вече не мога да му се сърдя. По-скоро имам желание да му помогна, да го утеша, защото в основата на всичко е, че той се чувства необичан. И вече съм убедена, че „агресията е вик за помощ”. Ние българите страдаме от липса на любов. Така са ни отглеждали, на това са ни учили. Работата ми с деца ежедневно го доказва.

Но промяната в моето мислене си има и своята цена. Хората около мен си останаха каквито бяха и вече не ме разбират. Внимавам да не им натрапвам моите гледни точки, за да не се въвличам в безплодни спорове и конфликти. Което ме кара да се чувствам ужасно самотна. Свикнала съм със самотата, но „и аз душа нося” и понякога имам нужда от споделяне, от добра дума, от малко окуражаване. Но животът ме научи, че в най-тежките моменти мога да се уповавам само на себе си. Не търся в другите патерици, на които да се подпирам. Е, едно приятелско рамо (под формата на усмивка или дума на място) винаги е добре дошло. Такааа.

Ако приемем, че цитираните книги са оказали благотворно влияние върху мен, то никога няма да забравя една колежка, която се превърна в чудовище (извинявам се за квалификацията, но се опитвам да бъда обективна). Изчете книгата на Уен Дайър „Нашите слаби места” и реши, че е разрешено да прегази всичко по пътя си, за да й е добре на нея. След това загърби семейството си и си намери млад любовник (разведен с двегодишна дъщеричка). И никак не се притесняваше да ни разказва как мачка детето, докато клетото дете не я погледнало с големите си детски очи и не попитало: „ти защо толкова много ме мразиш?” После пътищата ни се разделиха. Наскоро научих, че двете й дъщери са се отказали от нея. Няма да коментирам.

Та това, което исках да кажа е, че всеки текст трябва да преминава през сърцето ни и да не го приемаме на доверие, а да го преосмислим.

От мен толкова.

Пожелавам ви приятно четене.

 

P.S. Исках да цитирам един текст, пък се отплеснах в размисли и страсти... (да знаете лошият пример от телевизията е заразителен. Моите ученици вече нямат свои мисли и ми говорят с цитати от реклами)

Това е една молитва:

Господи,

Нека никога не забравям, 
че цялото знание е напразно,

ако не се превърне в дело.

И трудът е безполезен, 
ако не се върши с любов.

И любовта е празна, 
ако не ме приближава към мен самия,

към другите и към теб!

 

 

избраната литература в училище си е пълна боза.
Ето, сега учим комунист.
Мдаа...
Комунише пропагандише :)

И това ако не е демагогия... Може да е постижимо при една по-дългогодишна практика, но от един прочит...
Преди да станат наши чуждите теории една вътрешна ревизия е неизбежна. А тя май че се нуждае от доста неща и време.
Авторите на тези книги вероятно са изпитали теориите на собствен гръб, но това са техни теории и трябва да станат инстинкт за да са валидни за друг ...

Бях искрена. Говоря за период от 15 години.
Преживях какво ли не и когато първоначалната емоционална реакция отмине остава преоценката на ситуацията и радостта от научения урок. Радост е дума имаща много нюанси. То не е същата радост като от нежна музика или красив жест, но е форма на удовлетворение.
Аз така усещам нещата. Всички останали хора имат право на свое мнение и не е задължително да ми вярват. Нито пък да ме разбират.

Имам чувството, че сме се познавали цял живот.

Много пъти съм си мислила, че всъщност няма значение какво си прочел, колко си прочел и тънъ.
Единственото, което има значение е дали книгите и събитията, въобще знанията в живота ти са динамичен фактор за теб. Дали отваряш сърцето си за знанието, за света, за промяната, колкото и да ти е трудно. Дали си готов да дадеш на хора, които не са направили нищо за теб, а искат от теб топлина и добро дело, дори когато знаеш че няма да ти го върнат, а просто ще те забравят.
Да правиш добро е светоглед, поведение, а не думи. И то се отплаща според мен, със неизмеримо по-голямото количество светлина, която пускаш през очите си да освети сърцето.
Всичкото знание без обич, е нищо.
Всичката обич, без знание.. не е малко.
Това не значи да не се учим де ;) напротив.
Обичта и знанието са много свързани според мен. Истинската любов не е сляпа, тя е с най-широко отворените очи.
==

Много ме радваш, когато пишеш така хубаво. :)
Радостта наистина е дума, имаща много нюанси.

И аз няколко пъти попадам на тези мисли. Най-трагичната гледка е мъдрец, който не може да вкара мъдростта си в собствения си живот. Не, всъщност най-трагичната гледка е глупак, който се мисли за мъдрец, и успява да вкара глупостта си в собствения си живот. Съжалявам, стана малко объркано.

харесва ми твоята мисъл, независимо от формата
ugeen
благодаря, ценя твоето мнение и ако съм успяла да те зарадвам е страхотно

Ти да не си АЗ?
Давам ти приятелска усмивка веднага! :)
И се подписвам под всяка твоя дума.
Поздрави!

Анонимен, много си прав, Аз съм. Ама гледах много да не се разчува. И сега ме изкушаваш да си призная. Правя го с удоволствие, за да мога да си получа този рядък дар: приятелска усмивка.
Чувствай се поздравен и от мен!

Боже, колоко може да се научи от един кратък пост! Или по-точно (що се отнася до мен) нещо отдавна забравено. Благодаря! Що се отнася до усмивката -имаш я. Безрезервно :)

Апостол Карамитев беше казал, че един артист трябва да изиграе ролята си по най-добрия възможен начин, дори в залата да има само един зрител. Та и аз от моята сцена, давайки всичко от себе си, не търся пълно разбиране или овации. Хората са толкова различни (а децата си носят характерите още от ранно детство, просто в процеса на порастването ги шлифофат в зависимост от обкръжението , обществото и обстоятелствата). Гледам очите им и когато открия вълшебния блясък дори само в един поглед знам, че съм си свършила работата. Тогава целогодишната умора изчезва с магическа пръчка и се зареждам с енергия за следващата година къртовски труд. Децата са наистина прекрасни, но не са случили с родители (и общество) и това са единствените им проблеми...
Благодаря за усмивката. Накара ме да се почувствам неизказано богата.

много поздравления! Хареса ми!