Първите няколко часа ми донесе спокойствие. Дочетох си Харуки Мураками до вечерта. Не кихнах – лоша поличба. Кихането на 1 януари до обяд носи късмет. Колелото се завъртя на 7 януари – с работа и купони. Скоро след това бях дежурна на входа на училището. Правих се на нещо, което не съм и не ми отива да бъда: бостанско плашило напълнено със слама. Мда. Едничката ми утеха е, че изглеждах на мястото си (с дрехите си втора употреба). Избягвам комуникацията със себеподобни в училище, но до мен се доближи чистачката и започна да се жалва без да се интересува дали я слушам. Мнооого работа им придошла с Новата година. Тонове кашони трябвало да изнасят. Позаслушах се и се сетих. И на мен ми направи впечатление, че смениха всички монитори, мебели и шкафове по канцелариите. Ама тогава още ми беше празнично, та не си го сложих на сърце. Освен това аз умея да се радвам на чуждото щастие. Чистачката си изля, каквото й тежеше, па си яхна метлата и отлетя по предназначение. Аз останах. Моето предназначение беше да се правя на Гюро Михайлов на пост. Тъй де. Нали за това съм
учила.                                                                                                                                                                                Следващите дни включих на интелект и започнах да обикалям като сянка из коридорите, покрай канцелариите. Реших: и Асан е човек, та рекох и аз да се обзаведа с нещо новичко (от това, което Те са изхвърлили). Предните години си бях дотътрузила две маси до кабинета. Едната я използвах за бюро. Бях си я докарала с едно красиво фолио (да не ме е гнус да си оставям чантата на нея). Ама те учениците нали не са научени на хубаво и като видят някъде нещо такова и веднага се скъсват да късат.                                                                                                                                                                                                    Става дума за кабинета по трудово. Живея на улицата на Софийския университет, но завърших Великотърновския. Дълга история. Историята я завършвах дълго. Щото се ожених и родих. И като дойде време да записвам втора специалност, секретарката ми се накара да не се хващам с българска филология, че задочно и с бебе, направо ще си отпадна като студентка и няма да завърша. Много ме ядоса, ама след време кандисах. И избрах втора специалност – трудово. С промените в училище и намаляване на броя часове бях на път да си остана без работа. И тогава се оказа, че нямаме учител по трудово и аз фифти трудово – фифти история спасих кожата. Кабинетът по трудово е друга сага. В това училище съм от 24 години. В ония мрачни соцвремена кабинетът се състоеше от 3 огромни стаи. В средната имаше струг, банциг и от пиле мляко машини. После взеха най-голямата стая. От средната изнесоха машините и я опразниха. Колежката си я взе за себе си, набави нов балатум, нови чинове и столове. Лошо няма. Аз останах в стаята с единствените оцелели инструменти – менгемета (по 4 на маса) и със старите мебели.                                                        Пусто, човещинка, дощя ми се бюрце и на мен и се поразтърсих из коридорите. Харесах едно малко, че няма място за повече. Ама, докато учениците го пренесат то се разпадна. Е тогава вече нещо ми стана ядосано. Ей тъй, безпричинно. Успях да изпреваря другите и да свия второ бюро. Като го пренесохме се оказа, че няма гръб. И ученеците ще виждат един мухлясал изкорубен шпертплат. Такова грозно нещо отдавна не бях виждала. И реших да спра закуските и да направя дарение. Освен SMSите за Могилино, взех че купих една блажна боя и едно самозалепващо се фолио за 15тина лева. Колкото половин масаж на схванатия ми гръб (то така и така масаж няма да видя и през крив макарон). За ваше сведение болките в гърба са следствие от кофти емоции. И вместо да започна да мисля здравословно и да се самолекувам, аз си нямах реабота и се сетих, че чиновете в моя кабинет все пак са от 1950 година. И се ужасих. Есента клечахме пред парламента, а те ни се хилеха ехидно в лицето. Скъсах си единствените прилични обувки да се боря за доброто на чуждите деца (щото моите отдавна съм ги изучила). И победих!!! За да не късам втори чифт обуща парламента го преместиха в нашето училище. Разпределиха си икономиите, не ни дадоха парите за градски транспорт и си лустросаха кабинетчетата. И аз съм им много благодарна за всичко, което направиха за мен. Айде, че бързам да си ида при наборите (чиновете, де). И тях като мен нито ще ги изхвърлят, нито ще ги пенсионират. Даже малко им завиждам. Лесно им е на тях. Няма да се налага да слагат памперси като мен, докато им вдигат възрастта за пенсиониране. Ако е останал някой да дочете до края и ако е с малки деца ще му кажа от сърце: Честито ново и реформирано образование! Останалото е мълчание... Чие ли?

Еми какво да кажем. Българина си е тъпо говедо. Има ли някъде малко да крадне ще крадне. Няма какво да се лъжеме. Корупция ли? Боже, във всяка сфера се краде, но то не е кражба. Има си други думи за това. Да ни е жива и здрава държавата управлявана от крадци, лъжци и убийци. Е, има и нормални хора, слава богу, затова сме тука.

Текстът въобще не е тежък за четене или дълъг. Тия неща и аз ги виждам, съм ги виждала и ще ги виждам.
Много ме човърка въпроса какво може да се направи, за да се променят нещата.
Но се получава някакъв порочен кръг с родителите и учителите, които ценят сухите правила и вещите, повече от отношението към децата. Но това няма какво да ти го обяснявам точно на теб.
Ти не си от тия хора, така че каквото и да говорим за болки в кръста и памперси, докато си не само 'оцеляваща', но и жива, докато живееш, което не е особено често срещано явление, всяка година ще носиш и ще ти носи радост.
Нали знаеш думите на Кришна, (по смислов спомен на една крайно скептична към религиите душа, пък може и точен да е, кой знае;) : " Тhe only way to make the world perfect, is through the perfection of yourself."

Така, че другото, независимо колко е тежко, знам че не съм изпитала всичко, но мога отговорно да кажа, че не е от такова голямо значение, колкото да си истински жив.
Да изпитваш щастие от това и да го споделяш с другите. А ти го правиш, имаш тоя живец, тази страстна любов към суровия живот.
Знам, че думите ми звучат трърде крайно и с лирически отклонение, трудни за човек да ми следи мисълта и въобще да дочита, но не ме интересува. Мнението ми може да е емоционално, но не е моментно.
Исках да кажа:

Еvery individual counts. Всеки има значение, нали знаеш приказката за прилива и морските звезди?)

И това, че тази система е прогнила в основите си, и че тенденциите наистина са на зле, не ми пречи да изпитвам радост от живота. Както и на теб мисля.
Ти си слънчев човек и съм сигурна, че новата година ще ти донесе страшно много усмивки!:)

P.S.
Трудно ми е да обясня защо, но винаги се радвам, когато чета такива несамоцелни постинги, които са "по-трудносмилаеми". Не за мен де, по принцип. Може би затова пиша много дълги коментари, колкото и да съм изморена и да нямам време ;)
Има нещо пристрасяващо в голата истина.

Усмивки и ведро настроение ти желая. Може и да няма перпетум мобиле, но ако не се самозареждаме и зареждаме взаимно, този свят ще бъде едно твърде мъчително, сиво и... задушаващо място:)

Поздрави!

Много ме зарадвахте в този късен час, когато играя "Монополи" с компанията на сина ми.
В моментите, когато осъзнах какво се случва около мен и ми стана тъжно получих невероятни "подаръци" от моите ученици. Любовта, с която ги дарявам ми се връща многократно с умен поглед към живота, с усилие, което правят заради нещо, което аз съм предизвикала. Много дребни жестове, които ме карат да се чувствам реализирана, полезна и на място. Това ме прави усмихната и в най-тежките моменти, които за мен не са нищо друго освен уроци.
Римската империя е превзета и отслабена отвътре. Варварите събарят нещо, което вече няма устои и не може да се крепи самостоятелно.
Затова аз подривам системата отвътре, учейки младите да мислят, да бъдат личности. И ги чакам да порастнат, защото ги уча да не бъдат пасивни и послушни. Малко се похвалих сама, но след думите на ugeen надявам се да не прозвучи самонадеяно.
Все още имам хъс и сили да тичам срещу вятърни мелници. Гръбчето си лекувам с любимата шега: "радвай се, че имаш гръб, иначе нямаше да има какво да те боли". Щото като се събудиш и нищо не те боли, значи си умрял.
"Дете на вярата е чудото". Вярвам, че нещата следват своя естествен ход и вървят напред. А щом има вяра има и надежда.
Поздрави!

значи има и любов. Тя любовта е в различни форми, веднъж в една веднъж в друга. Наистина са много различни, може да е физическата близост на човека, когото харесваш, може да бъде и жест, който правиш или правят към теб - като жеста на благодарност на учениците ти за раздадената обич. И е едното не е повече или по-малко от другото, просто са различни. Както казва Ерих Фром в изкуството да обичаш "това е светоглед". А щом има любов към живеенето, значи има и щатие.. И то е в много различни форми. Поздрави и на теб Лава!:) И не звучиш самонадеяно, откровено и заслужено много пъти на дело!
Хайде ugeen спира да говори, ще фърча сега, че имам много работа!