Милорад Павич   Дългото нощно плаване     -          Никога не стреляй, ако пушката ти не се чува поне в три държави!   С тези думи Свилокосият Павле излязъл на пътищата, красив като икона и окървавен до ушите като ботуш. По приморието, където мислят, че слънцето е топка от говежди тор, той върлувал в три държави – венецианската, австрийската и турската, грабел добитък и плячкосвал кервани с благовония. Една събота някакъв търговец сложил пушка между зъбите му и натиснал спусъка, но пушката не гръмнала, барутният дим само опърлил езика на Свилокосия. Оттогава той изгубил вкуса си и му било все едно дали в устата си има ненка или фасул с краставици. Оттогава чистел и пържел рибата още жива и тя се мятала над огъня, нанизана на сабята му. Ходел с простоянно изваден кривак, защото се бил зарекъл, че ще го върне в потурите си едва когато върне и сабята си в ножницата.   На Гергьовден той се наял със сирене и хляб и почакал да види в какви мисли ще се превърнат те, тъй като само човекът може да направи мисли от тях. На този ден в планината Свилокосият се натъкнал на някоя си Велуча, пастирка, която живеела без баща, само със сестрите и майка си и никога не била виждала бели бъбреци освен овнешки и то печени, а мъже била виждала само на дукати. И когато пред нея от гората изскочил Свилокосият Павле, с коса и брада сплетени в едно, на Велуча и се сторило, че слънцето се усмихва. Пред нея стояла една огромна, непозната душа, разпъната като кожа през света. Изглеждала празна като нощ, но всъщност у нея лежали градове и гори, реки и морски заливи, жени и деца, мостове и кораби, а на дъното, съвсем на дъното – дребното и красиво тяло на тази душа, което я носи нагоре като огромен камък. Само усмивката, която припламвала като светилник, откривала за миг, че зад тази нощ няма празнина и че чрез тялото може да се влезе в душата. А тази усмивка човекът уловил в някакъв друг свят и я донесъл тук, в горите на Далмация, на нея, на Велуча, като някакъв скъпоценен плод, който трябва или да опиташ или да умреш.   Велуча унесено гледала усмивката на Свилокосия Павле и това било последното нещо, което видяла в живота си. Попитала го за името му, той отговорил и това било последното нещо, което чула. Свилокосият я ударил с приклада и я метнал на рамото си полужива като рибата, която ядял. Още същата сутрин той продал Велуча на един кораб, който легално носел жени от едно пристанище на друго и си тръгнал с онази усмивка, която светела и в мрака. Никога повече не я видял. Девойката полудяла от ужас, от пробудена страст и страх, а от удара останала сляпа и глуха за цял живот.   Оттогава започнало дългото нощно плаване на сляпата Велуча. Всеки посетител още щом се качвал на кораба купувал меден пръстен и малка, подвързана със злато книжка, печатана във Венеция. В нея подробно се описвали девойките, както и уменията, с които обслужвали своите гости по каютите. Десетина мъже дневно на девойка – това била мярата и те плавали, сливайки пролет с пролет и едно пристанище с друго, учудени, че целият свят знае техните имена и качества. Нощните посетители оставяли пръстените на кораба, като обкичвали с тях пръстите на своите избранници. На сутринта всяка от тях трябвало да върне на капитана своите десет пръстена, за да има през деня за десетимата нови гости. А книжките гостите отнасяли и подарявали на свои приятели. Така кръгът се затварял не чрез пръстените, които винаги оставали на кораба, а именно чрез тези книжки.   Мъжете любят с очи, а жените – със слух, и въпреки това глухата Велуча любела по-добре от другите. Идвали на все по-често на кораба нея да търсят, отрязвали скришом кичур от косите й и го изпращали в писмо на приятели и роднини, за да могат и те да я познаят, когато се отбият на кораба.   -          Жената не е сапун, та да се свърши – говорели хората и за Велуча тръгнала легенда. Легенда по-бърза от кораба, легенда, която не би могла да се запише, защото била изтъкана от движения и звукове. Понякога поставяли медните пръстени на пръстите на краката й, тъй като на ръцете й вече нямало място. Тя не виждала и не чувала нищо от това, което ставало с нея и около нея, но въпреки всичко си оставала най-добрата.   -          Денем умът й работи по-бързо от сърцето, а през нощта е обратното – шушукали другите девойки. Слагала и сваляла пръстените сляпата Велуча и така пътувала на женския кораб по Адриатическо и Йонийско море, от Андора до Венеция, от Бари до Драч, от Дубровник до Корфу. Един ден тя казала:   -          Чудно е това село, в което живеем – има повече подземия, отколкото улици, затова и така се люлее.   Едва тогава всички разбрали, че тя не знае къде се намира. Обяснили й, че е на кораб като потопили ръката й във водата. Тя останала спокойна, само понякога сънувала, че ушите й се отделят от главата и като две пеперуди отлитат на сушата, за да й донесат някакъв глас или име. Но когато се събуждала ушите били на мястото си и напълно празни. Понякога, както си била глуха, свирела на своя овчарски кавал, макар че той отдавна не издавал никакъв звук, но Велуча не знаела за това. Почти никога не говорела, понеже като че ли кръвта й изтичала с думите. Но имало едно единствено изключение. Твърдяла, че ветровете, които люлеят кораба им, могат да правят деца. Девойките знаели, че такава като Велуча наистина във всеки вятър чака любовник и че от всеки вятър може да зачене. С ужас слушали как Велуча призовавала онова, от което те се плашели. Тя стояла на палубата и се молела на ветровете. Ветровете били нейната църква. Наричала ги с имената им, заклевала ги да я дарят с рожба.   Молила Западния вятър или Горняка, по когото пишеш онова, което искаш да забравиш; молила Бурята, на която трябва да продадеш лявата си буза, за да запазиш дясната; молила Източния вятър, срещу когото е грях мъжете да пикаят; молила Студения вятър, който не завърта вятърните мелници в петък, мърси пътищата и връща пътеките назад; молила Южняка, женения вятър, дето може да върже камбанариите на възел; молила Вихъра, който помага да избягаш, да поискаш и да получиш нещо от бога; молила Полунощния вятър, от когото човек си гълта езика и млякото се сири; молила Полежака, който кара свещите на Павловден да угаснат и от когото можеш да се облажиш по време на пост; молила Урагана, който изтръгва лъжиците от ръцете, брои космите на кучетата и звездите по небето; молила Копелдака, който е по-бърз от кон, но може да бъде убит с камък и духа на един аршин разстояние; молила Северняка, който хвърля колелата и прикладите в огъня; молила Жълтия вятър, дето урочасва и трябва да бъде хванат с огледало да се развали магията; молила Полъха, детето на ветровете, който нощем спохожда гърбавите и смъква насън гърбиците им като ги окачва на кленов клон; молила Модрия вятър, който духа всеки втори ден и можеш да го удавиш в котле вино; молила Топлия вятър, който предвожда войските и конниците, с котва оре и със сабя жъне; молила сляпата Анджелия, която навява лед в леглото и сняг в чиниите; молила Снегояда, който хвърля шапките в огъня и Източната вихрушка, която пренася срамните части от тялото на долния свят и по мириса й се разбира кой ден от седмицата е.   Така, молейки ветровете да я дарят с рожба, сляпата Велуча преминала през много по-страшни бури, отколкото ветровете можели да предизвикат. Разграбили я войници, говорещи шест езика и три наречия. Различните граматики шибали женския кораб много по-свирепо отколкото бурите и ветровете. Така той преминал през австро-венецианската война, през въстанията в турското царство, които изтръгнали от властта на Цариград Триполи, Тунис и Алжир. Носели го от същите течения, както и корабите в кандийската война, преминал през венецианската флота, която помагала при обсадата на Клис и Макарска Краина и останал единственият кораб, чийто байряк все още не бил овехтял. В Херцег-Нови Велуча придобила своята първа болест, болест, нападаща онова, което тя нямала – слуха; в Сицилия пък прихванала някаква друга, очна болест, смъртоносна за онези, които виждат. В Задар всички освен нея, глухата Велуча, чули, че Свилокосият Павле загинал и че някакъв турчин носи стремена от неговите свилени коси. В Шибеник поискали от нея да танцува и тя танцувала по-добре от всяка друга, макар че не чувала нито звук. На всички отдавна им било ясно, че тя обожава своя вечен занаят. Мъжете шепнели, че Велуча има за всички по капка от сладката пот на девица, а девойките знаели, че тя никога не е искала от собственика на кораба нито грош за своя любовен труд ...   Но всичко било напразно – дете не могла да зачене. И тогава една сутрин в Коринт девойките видяли онова, което сляпата Велуча не можела да види - че косата й е побеляла.   -          Скоро ще може да преметне гърдите си през раменете – говорели те злорадо. Имало нови, млади девойки, а славата на сляпата Велуча започнала да помръква. Все по-малко мъже идвали в нейната каюта, все по-рядко слагали меден пръстен на ръката й. Една нощ нейното ложе останало празно и девойките я намерили разплакана. Милвали я с маслинова клонка по косите, не разбирали защо плаче и се изненадали когато тя казала нещо, което останало като предание и до днес:   -          Моят Павле Свилокосият през всичките тези дълги години не ми изневери – идваше поне по десет пъти всяка нощ, за да легне при мен и да ме милва. Сега вече не идва. Най-красивият, единственият на света, вече не ме обича. Свилокосият Павле е намерил друга ...   И скочила в морето.   Оттогава това място в морето се нарича с израз, който не може да се запише. На това място пътниците оставяли веслата, махвали с ръка и изсвирвали. И защото е така, на това място и аз оставям веслото, махвам с ръка и се опитвам да си припомня онова изсвирване от 17 век.       ๑๒

мислех си тия дни как ще вземем някоя сутрин да осъмнем - в 4 блога един и същ текст, ама останалите сме по-мързеливи:)

едно на нула за мене. Тук е мястото да изкажа сърдечна благодарност на Веско Димов за предоставянето на текста, на Теди за набирането и на Елени за разпространението. "Сговорна дружина... слепи ги ражда", както би вметнал nav. Такива ми ти работи.
Исках да кажа: Весела коледа на всички и много любов в нас, за нас, около нас и за всички покрай нас!

...всякакво.
Всякакви чувства в плетеница се сплитат
и мойте на кораб пияни залитат...

потресаваща история, благодаря на сговорната дружина

... о, разказа, облечен в новото си тяло, е стигнал дотук
как ме изуми само това
ти си прекрасна
и толкова се радвам, че съм допринесла
току-що видях с очите си, че съм направила нещо хубаво и полезно миналата година
мисля, че си намерих призванието - ...
хей, ако някой има нещо за преписване, да ми се обади, телепортирам го от листа на екрана на секундата, с много любов!!!

Тази вечер притихнах в мълчание и се потопих в света. Това ме подсети за този разказ на любимия Павич, в него има тишина, свят, поезия. Тръгнах да го търся в гугъл и първият линк ме прати тук. Дори не знаех, че си го постнала. Това съвпадение накара пулса ми да се усмихва.

Прегръдка, майче :)