„Хората мамят себе си, като приемат самодоволно момента, когато тяхната любов се прероди в онова, което те наричат крепка и трайна привързаност. Като че привързаността има нещо общо с любовта.

Привързаността се създава от навика, общността на интересите, жизнените удобства и страха от самотата. Това по-скоро е утешение, отколкото радост. Ние сме изменчиви създания; промяната, това е въздухът, който дишаме, и нима вторият по сила наш инстинкт не трябва да се подчинява на общия закон.

Сега ние не сме онези, които бяхме миналата година: а също и тези, които обичаме. Ако с промяната си продължаваме да обичаме човека, който също се мени, това е щастлива случайност. Често пъти, станали вече други хора, ние правим отчаяни, жалки усилия да обичаме у един променен човек онзи, когото някога сме обичали. То е само заради това, че когато ни обладае силата на любовта тя ни изглежда толкова силна, че се самоубеждаваме, че ще трае вечно. Когато угасне, ние се засрамваме и измамени виним себе си в слабост, вместо да приемем промяната на нашето сърце като нещо напълно естествено. Опитът на хората е изработил у тях двойствено отношение към любовта. Те не й се доверяват. Колкото я обвиняват, толкова я и възхваляват. В своя стремеж към свободата човекът, с изключение на някои кратки мигове, вижда в отказа от себе си, както изисква любовта падение. Щастието, което носи тя, може да е най-възвишеното щастие, достъпно за човека, но много рядко е безоблачно. Разказът за любовта – това обикновено е разказ с печален край. Хората много пъти са роптали против нейната власт и изпълнени с негодувание са молили небето да ги избави от нейното бреме. Те се наслаждават на своите окови, но ги и ненавиждат, като знаят, че са окови. Любовта не винаги е сляпа и може би няма нищо по-мъчително от това да обичате с цялото си сърце някого, за когото знаете, че не е достоен за любов.”

.                           "Равносметката" - Съмърсет Моъм

Любовта не винаги е сляпа и може би няма нищо по-мъчително от това да обичате с цялото си сърце някого, за когото знаете, че не е достоен за любов.”

Но пък какво значи - "достоен за любов". Любов би трябвало да е тогава, когато обичаш човека при все че си прогледнал за всичките му слабости и недостатъци...След голямата еуфория на влюбването и демитологизирането на образа, свалянето на ореола, оживяването на иконата на любимия човек, пред която си се кланял, да продължиш да го обичаш...Да заживееш с човека, не с идеала. Там е хватката, няма начин този преход да е безболезнен...Особено след влюбване, което те е изстреляло в облаците, боли и още как...

Бях на 17-18, когато прочетох книгата и си преписах тази мисъл. Много ме впечатли. Сега на три пъти по 18 и съм съгласна и не съм.
Има много видове влюбване и толкова видове начини да обичаш, колкото видове хора има. А се оказа, че хората са толкова различни и има такова разнообразие от характери, просто не е истина.
Та влюбването е химия свързана със силно физическо привличане. Често става от пръв поглед. Това не е любов. Или още не е. Може да стане, ама може и да не.
Не е любов и чувството за собственост и притежание. А за съжаление повечето хора обичат точно така. Не е любов и сделката: аз ще те обичам, ако ти правиш това и това за мен.
Бях откровено задръстена, когато се омъжих. Но моята природа ме дърпаше напред.
Посветих се на децата, слугинствах денонощно и нямах време за четене. Това много ме измъчваше. С течение на времето моите нещастия станаха мой учител. Когато животът мина като валяк над мен и ме изглади като асфалт (т.е. стигнах дъното) отвътре ми изригна някаква исполинска сила и аз започнах да се изправям. Огледах се и видях до себе си един прекрасен човек, които седи на масата загледан в чашката, не иска да види проблемите, не прави усилия да ги решава и не спира да се оплаква как целият свят му е виновен за всичко. Бях загубила 10 години в опити да го спасявам и да му помогна. Осъзнах, че неговият живот не е моя отговорност. И че ако той не пожелае да си решава проблемите аз с нищо не мога да му помогна. Ценни уроци. Вече бях узряла за промяна, станах и си тръгнах без да се обръщам назад. Бях много гневна , имах много въпроси. Изчетох тонове книги по психология. Научих се да прощавам (да разбереш значи да простиш) и разбрах нещо изключително важно. Любовта е най-прекрасното нещо, но когато решиш да живееш с един човек, има нещо много важно. Трябва с човека до теб ще вървите в една посока и той да те подкрепя, а не да те дърпа назад и надолу. Иначе точно както в текста на Съмърсет Моъм хората се отдалечават, агонията продължава според зрелостта на човека кратко или дълго и мъчително. Любовта умира. Тъжен край.
Сега ще се опитам лаконично да разкажа две истории, които ме изумиха.
Моя позната, емоционално незряла и нестабилна е изобретила своя начин за оцеляване като се вкопчва в някого, той я поема изцяло и се грижи за нея. А тя се глези как иска да отиде на „Пиротска” и да пищи (от безпомощност). Омъжена е, а съпругът й живее, за да й служи, което е нейно постижение. Тя прекарва повечето време из кварталните кафенета. Обичаше един мъж и няколко години живяха тримата в нейния апартамент. Сега има нова любов. И защото е изчела цялата световна литература и главата й е пълна с рицари, дами и розови облачета тя отива в кварталната градинка, за да се фука с новото си завоевание. Защото неговите жестове на любов не й стигат. Тя трябва да получава нови и нови доказателства.
Е, някакъв квартален пиандур подмята нещо по неин адрес.; рицарят на сърцето й скача да се бие за нея (едва оцелява), а тя ми се обажда, за да ми разказва колко отвратително подъл е бившият й любим и цялото му обкръжение, а нейният рицар – тя го обожава, обожава. Той е толкова прекрасен, тя не е обичала никога толкова силно (те отново живеят трима в нейния апартамент, съпругът им слугува).
Познайте какво й отговорих. Бях искрена, недипломатична и отвратително нелюбезна. Казах й: „Ако ти уважаваше себе си и своя любим , никога не би допуснала да се случи този недостоен цирк. Дали го обичаш истински няма да коментирам, но ако искаш да го запазиш до себе си, научи се да го уважаваш”.
Другата история е следната: мой колега намери своя гуру в лицето на една жена и нейната група, с която правеха семинари периодично. Колегата се беше научил да вижда аурата на хората около себе си. И ми разказа следната история: Тя обичала много силно един мъж от групата и те дълго време били заедно. И изведнъж, като гръм от ясно небе той й казал, че ще се ожени за друга. Тя приела спокойно новината, зарадвала се за него, поздравила го. „Аурата й беше бяла и светеше” възторгваше се колегата.
Истинската любов е това – да искаш най-доброто за човека, когото обичаш.
Но ако говорим за съвместен живот между двама души там е друго. Цяло изкуство е да съхрахиш любовта жива и то за максимално дълго време. Да премериш точната доза уважение, свобода и откровеност, които да дадеш и да получаваш.
Това изискава усилие, ентусиазъм, израстване, позитивно мислене и вяра в идващото. Т.е. да знаеш какво искаш и как да го постигнеш :)

Изписала съм сума ти любовни стихотворения, знам, че любовта е свобода, полет на духа, страхотна сила, наистина - крила, колкото и да е клиширано...най-красивото нещо, което може да се случи в този живот,
знам, че любовта отблизо, в ежедневието линее, притисната от битовизмите, а тази, която е далечна, непостижима и безнадеждна може да живее вечно, но може и да се пресече като с нож...въпрос на личен избор, въпрос на подхранване на тази любов-мечта, любов, която вече е начин на живот...

"Истинската любов е това – да искаш най-доброто за човека, когото обичаш." Това е така. Независимо дали този човек е с теб или не...
Може би след време, вървейки своя път, ще съм видяла още от лицата и...Ще допълвам образа и.

Маркес с "Любов по време на холера" ми е дал много отговори за любовта.

И това: http://eleni.blog.bg/viewpost.php?id=50843
Хаха, днес май ти върви да ме четеш:)

@lava
няма много да се обаждам по темата, най-малкото понеже е излишно. И все пак: http://eleni.blog.bg/viewpost.php?id=86262

За да обичаш някого,трябва да обичаш първо себе си.Истински!Това означава,да не позволяваш любимият човек да те унижава,тъпче,мами и използва...Мисля,че истинска любов намират само хората,които наистина обичат себе си.Да обичаш себе си изглежда просто и дори естествено,но мисля,че повечето хора не сме научени на това...Приемаме ли се такива,каквито сме?Харесваме ли се?Прощаваме ли на самите себе си?Готови ли сме да отстояваме свободата си/най-ценното нещо/,когато любимият човек иска да ни я отнеме?Защо хората не се доверяват на любовта? - Ами защото не вярват на себе си.А който не си вярва,обича ли се?И защо разказите за любовта са с печален край?Защото човек,който не е научен да обича себе си,не може да обича истински никого.И не на последно място - да обичаш,не означава че трябва да очакваш непременно същото в замяна...

Изпревари ме, но го каза по перфектен начин.
Умението да обичаш е изкуство. Малцина го овладяват и достигат до него. Повечето хора търсят сигурност, спокойствие и ако може да получават без да дават. Усилието да вървят напред, да се развиват е инвестиция, която отказват да се потрудят да направят, но пък охотно се оплакват от Съдбата, от обстоятелствата ... Мисля, че младите са по-освободени и мъдри от моето поколение, но все пак всичко е индивидуално.
Необятна тема. Да не споменавам, че не обичаме себе си, защото така ни възпитават родителите. И това е традиция., която тези след нас трябва да променят. Дано успеят.

бракове служеха за параван,на хора с обратна полова ориентация!

И малко жестоко но ако го приемеш не изглежда така.
Промяната...вижте какво си правела тя без да я усетим! Живота никога не можем да го разгадаем
изцяло!!

Аз често казвам ,че не може с нищо да излъжем живота и любовта ! А една моя познайница казва ,каквото ми се полага в куверта си го искам ! Може би е права ,но много хора цял живот не не се докосват то този'' куверт'',нямат смелост ,други се възползват от него ....,а всъщност е отреден за тях .