Имах тежка година с много предизвикателства и много неща, за които да помисля, да премисля, да анализирам. В един момент силите ми се изчерпаха, батериите ми паднаха. На автопилот в рутинните дейности се справях, но на полето на взаимоотношенията автопилота не работи. Там трябва сърце, което да претегли и да реши кое как. От друга страна, като паднеш на дъното и се оттласнеш, започваш да се вдигаш нагоре до повърхността т.е. да изплуваш.

Тъкмо бях паднала до дъното в несвяст и в скайпа ми се появи един човек от netlog, който беше прочел това-онова в блога ми там и му беше станало интересно.

Мъж с китара, човек на изкуството, творец.

Влязох в разговора с усмивка, предвкусвайки приятен и интелигентен разговор.

Когато се появи до мен работеше телевизора и даваха филм на Луи дьо Фюнес, който аз с удоволствие заглеждах. Та разговорът започна за аристократа Луи (не 16-ти, а дьо Фюнес). После минахме на родна територия и стана дума за Ботев. И така между другото, докато го възвеличаваше той вметна нещо за оня убиец на деца Васил Иванов Кунчев, човек властолюбив и убиец, който с удоволствие би убил пак...

Вкамених се, наостирх слух и започнах трескаво да следя мисълта на музиканта, за да чуя някакъв аргумент, някаква обосновка. Не чух. Но бях сразена с един убийствен аргумент: Левски говори за „чиста и свята република”, защото е искал на всяка цена да стане цар. Не монарх, а цар ( и ми описа образа на сегашните политици). Ще рече човек непочтен, властолюбив, търсещ облаги. И да не забравяме: гнусен убиец.

Няма да се оправдавам, направих няколко опита да кажа и аз нещо по темата, доколкото изобщо бях в състояние да кажа нещо (щото в началото загубих ума и дума). Също така показах колко съм нетолерантна и невъзпитана, щото веднъж-дваж дори го прекъснах. После говорихме за Буров. Или преди това говорихме за Буров, явно силните емоции пречат на мисленето ми (т.е. блокират го), но сменихме темата. И точно, когато започнах да казвам нещо смислено и умно скайпът сложи точка на общуването ни по микрофон и се изключи. Разменихме още няколко думи и човекът просто замлъкна без „дочуване”. Не вярвам да ми се обади пак (но да не бъда черногледа ще почакам времето да покаже).

Неговата позиция ме взриви тотално. Написах му писмо, за да довършим разговора (исках да чуя по детайлно мнението му и да получа някакви аргументи в подкрепа на тезата му), но не го изпратих. Темата остана да тлее в ума ми, а аз се заех с ежедневните неща.

Днес сутринта започнах да пренареждам моя гардероб, който малко пострада при ремонта и трябваше да почистя. Пуснах си телевизора, за да чуя по Нова поредната лекция за здравето и попаднах на рождения ден на Вера Кочовска. И докато работя слушах. Пропуснах да видя интересни неща, но чух каквото трябва.

Тя каза, че ние се раждаме с мисия в този живот и това е целта – да си изпълним мисията. Спомена и за прераждането...

Продължих да подреждам кротко, но явно подсъзнанието ми беше започнало трескаво да работи (отдавна съм наясно, че само трябва да му задам тема и след ден, два, седмица, месец или година отговорът идва под формата на Менделеевата таблица – ясен, избистрен и формулиран по възможно най-перфектния начин и ако не го запиша веднага постепенно избледнява и го забравям).

Та затова веднага седнах пред компа, докато всичко ми е в ума.

Спомних си пиесата „Майстори” с автор Рачо Стоянов (ако не се лъжа). Там действието се развиваше на един градеж . Един стопанин си градеше дом, а това на село преди много време се е правело със задружните усилия на всички мъже от селото. И по стара българска традиция се е вграждала сянката на жив човек, за да бъдат темелите здрави. И скоро след това човекът, чиято сянка е вградена умирал.

Пиесата просто беше повод да си припомня тази стара българска традиция.

И се сетих за природните (божии)закони, които често са различни от човешките.

Действително Левски убива едно ратайче, за да не бъде заловен и да остане недовършено делото за българската свобода.

И си казах, дали душата на това дете не е била курбан, за да се вгради в темелите на българската свобода... ?

 

И веднага ме загризаха съмненията: а дали просто не си търся доказателства, за да потвърдят моето мнение?

Може би някой по-умен, с повече познания по темата от мен може да отговори на моите въпроси. Ще се радвам да чуя и вашите мнения J))

Чудех се: дали не се преекспонира това ровене в миналото с неправилни мотиви - всеки неуспешен критик рови в живота на великите хора, за да докаже колко са „обикновени", за да оправдае собсвената си съвест, че е един абсолютен критикар-неудачник... Не знам какъв е случаят за Левски, и честно казано, не смятам да ровя. За мен това е човек, който, както ти казваш, има мисия и я е изпълнил блестящо - да събуди умове, души и духове на един затънал в робство народ. За мен това е много по-важно от всички „нови" открития на различни големи глави... Защо ли обаче не се заравяме с такова усърдие в историята на собствените си родове да видим там какво има - то ни касае много повече от историята на героите... Но май ни е страх, че не знаем какво да правим с „находките"...
Дали не е време да се заемем със собствения си живот вместо да ровим в живота на другите???...
Георги Александров
www.georgealex.net

Благодаря за подкрепата, Георги!

Да, Левски убива нещастното дете, но знаят ли неговите хулители, че тази нелепа смърт е прояждала душата и съвестта на Апостола. И си мисля, че с неговото "хващане" е извършено още по-голямо зло от неговите предатели. А дали Левски не е пожелал собствената си смърт? Като Спасителя Иисус? Дали?

вчера съпругът ми разказа, че прочел във вестник от четирийсет и някоя година, как непосредствено след обесването на Левски - същия ден, когато бесилото си стърчало в края на града и той се полюшвал съвсем сам на въжето с табела на врата си, група циганки го проклинали и замервали с камъни безжизненото му тяло, турци, които видели това предупредили събраните някъде си българи, че трупът на техния баш комита е подложен на такова вероломство
страшно ми стана от това, не защото са го обесили, а че трупът му е висял там и е можел всеки никаквец да го заплюе и замери с камък
какви хора сме

... malki....

и така увлекателно... и някак естествено. Казвам си го при всеки текст в блога ти, а ето че за първи път се сещам да ти го кажа. Може би, защото обикновено влизам да чета бързо, прелитаща, през Google Reader и така и не остава време за коментари.

За скайп-събеседника ти - все си мисля, че има едни хора, дето имат нужда някой да им е крив. И обикновено си намират кой. Дали ще е Левски или някой от личния им живот - малко има значение. Важното е да има някой крив, а ние да сме правите, да се чувстваме добре, добри, праведни и правилни, не като ония, другите, лошите, не като ТЯХ. Тъжна работа.

Хайде прегръдка, ама голяма:)

ама нещо се побърка системата и не ме отбелязва:)

Ъ, ти пък на тая побъркана система що й се връзваш.Тя толкова може, хе-хе...
Малий, комплимент от такъв майстор-виртуоз на словото... не съм си и мечтала.
Наистина ме зарадва. Аз като ви чета вас и си викам: къде се бутам и аз барабар с талантите. Не използвам купешки думи, едно такова нелъскаво... мда.
Ама сега ще черпя, няма начин :)))
В сряда у нас, да изпроводим американчето.